Ако попитаме група двайсетгодишни хора дали вярват във вечната любов, вероятно ще получим доста повече положителни отговори, отколкото ако зададем същия въпрос на хора, които вече са преживели няколко сериозни връзки, един развод или поне няколко големи разочарования. Не защото с възрастта ставаме по-малко романтични. По-скоро защото започваме да разбираме
Сигурно си спомняте онези сконфузни моменти от тийнейджърството, когато родителите започват лекичко да ви разпитват затова дали си харесвате някого. Още по-скофнузно е, когато се окажете от другата страна - като родител, който осъзнава, че детето му вече не е дете. Не защото е пораснало с един номер обувки или защото изведнъж е станало по-високо от
„Как мина денят ти?" „Добре." „Случи ли се нещо интересно?" „Не." Това е разговор, който вероятно почти всеки родител е водил поне веднъж. Понякога дори имаме усещането, че знаем повече за съучениците на детето си от социалните мрежи, отколкото от самото него. И започваме да се тревожим – дали не крие нещо, дали не му е трудно, дали изобщо знае какво
Когато сме млади, любовта често прилича на буря. Появява се внезапно, преобръща плановете ни, кара ни да губим сън и понякога здрав разум. Вярваме, че колкото по-силни са емоциите, толкова по-истинско е чувството. След 50 обаче много хора започват да гледат на любовта по различен начин. Не защото са станали по-цинични. Напротив. Обикновено защото са
